В много отношения това село не се различава от стотиците други български села, но за мен това си е моето село, моят дом!
Със сигурност мога да нарека това място „мой дом“ не по-малко от всяко друго място. Истината е, че като човек, живял в четири различни страни, за мен е трудно да нарека което и да е място „мой дом“. Роден в семейство на имигранти, винаги съм поставял под въпрос моята национална идентичност и никога не ми е било лесно да отговоря на въпроса „От къде си?“. Родителите ми са българи, роден съм в Канада, а сега живея във Франция. Но също така близо десетилетие живях в Холандия, а повечето от ваканциите си и детските си години прекарах в България. И въпреки това, когато се замисля за моята националност, за моя дом, се сещам за изворът на най-милите ми спомени – село Врабево, селото на баба и дядо.
Помня как прекарвах целите си лета при дядо, помагайки му в градината. Беряхме сливи, садяхме домати, хранехме пилетата и кокошките. А накрая на деня сядахме под лимоновото дърво, вечеряхме заедно и играехме шах. В моето детство това не беше обикновено място, то беше идилично светилище, откъснато от проблемите и суетата на съвременния живот.
За съжаление, колкото и да ми се искаше, това не можеше да продължи вечно. След време, с годините състоянието на селото се влошаваше. Младите хора се изселваха, а възрастните оставаха немощни и самотни. Уличките, които някога кипяха от живот, постепенно потънаха в зловеща тишина. А много от някога оживените къщи се превръщаха в порутени и разпадащи се постройки.
След това дойде COVID-19. С локдауна, наложен от правителството и затварянето на основните места за препитание и работа за хората, много от тях изпаднаха в унизителна бедност. Хората не можеха да напускат домовете си заради липса на доставени предпазни маски. Нямаше и работеща система, която да се погрижи за хората и да ги снабдява с храна и основни продукти. Разтърсен и дълбоко натъжен от тежкото им положение, реших, че трябва да помогна по някакъв начин.
Тъй като бях далече, в друга държава, това, което можех лично да направя, беше твърде малко. Но реших, че от разстояние мога да организирам доставяне на помощи. Беше нужно финансиране, което се заех да намеря. Направих своя презентация, описваща тежкото положение на хората в селото, чрез имейл и LinkedIn се свързах с различни компании в Европа и помолих за кратки онлайн срещи, брат ми и мои приятели се влючиха като дарители също.
Свързах се с приятели и роднини във Врабево и с помощта на наети помощници и доброволци организирах всяка седмица доставяне на пакети с помощи с продукти от първа необходимост. Помогнахме на 31 домакинства в крайно тежко положение, а именно възрастните хора и инвалидите. Междувременно, тъй като в по-малките населени места имаше недостиг на предпазни маски, успях да се свържа с едно шивашко ателие, за да направят маски от плат. Освен нуждата от основни продукти, хората, особено самотните и възрастните, понасяха и психологическите щети, които изолацията причиняваше. Затова започнах да им пиша писма и да им се обаждам по телефона.
И до днес си спомням тези разговори. Те бяха толкова дълбоки и емоционални! Започнах да разбирам самотата, която изпитват тези хора и колко изоставени се чувстват те. Гласовете им по телефона и радостният отклик на обажданията ми издаваха това. Страданието, породено от пандемията, което сякаш изглеждаше нещо абстрактно, беше напълно реално. Писмата, които получавах, саморъчно написани и от сърце, често бяха с почерк, излязъл от треперещи ръце, а други - с размазани букви от нечии сълзи. Тези писма белязаха сърцето ми завинаги. Едно от тях се запечата особено силно в съзнанието ми: "Скъпо дете, ти не ни носиш само продукти, а надежда и оптимизъм". В момент на съмнениe, когато решимостта ми се разколебае, се връщам към тези думи и си напомням, че с действията си аз мога да повлияя на нечий живот, мога да донеса огромна промяна; припомням си обещанието, което съм си дал - да помогна този свят да стане по-добър.
Симеон НЕДКОВ*
*Авторът е на 17 години, а есето е написано в изпълнение на училищна задача. По повод на благотворителната акция, инициирана от Симеон и описана от него в текста, „Троянски глас“ публикува през 2020 г. благодарствено писмо от жители на Врабево.
