Вместо сбогом

На 27 март внезапно ни напусна Васил Радойчевски. Вестник „Троянски глас“ загуби верен приятел и талантлив сътрудник.

Ще ни липсваш, Радойчевски! Ще ни липсва твоята ерудиция, богата култура и елегантно слово!

Нека да е светъл пътят ти отвъд!

Поклон!

„Троянски глас“

 

МАЛКИ ИСТОРИИ 6

КЛИЗМА ИЛИ ВИНО?

В СССР, където продължих висшето си образованието след първи курс, през лятото имаше студентски строителни отряди. Съветските колеги участваха в тях с голямо желание по две причини: работата бе добре платена; отрядите даваха възможност да се посетят и разгледат различни кътчета на огромния Съветски съюз. Чуждестранните студенти не бяха много желани, но асистентът, който ми водеше упражнения по „Теория на линейните електрически вериги“, бе ръководител на строителен отряд и се съгласи да ме вземе в него.

Отрядът ни строеше въздушен електропровод за ниско напрежение в Карачаево-Черкеската република. Районът бе планински, а природата – необикновено красива. От населеното място, в което бяхме настанени, в далечината се виждаше Елбрус, най-високият връх в Кавказ и Русия. Ръчно копаехме дупки в каменистата местност, в които изправяхме дървени стълбове, служещи за опора на електрическите проводници. При изправянето на поредния стълб се случи инцидент, при който получих травма на гръбначния стълб – компресионно счупване на два от поясните прешлени. За няколко минути загубих съзнание, но когато се съвзех, установих че крайниците ми се движат. Веднага бях откаран в най-близката болница. След като видя рентгеновите снимки, лекуващият лекар разбра, че не съм лъжица за неговите уста и извика специалист от републиканската болница в Черкеск.

Алексей Петрович, така се казваше докторът от Черкеск, бе около 65-годишен енергичен и младолик мъж. Само напълно побелялата му, но все още гъста коса издаваше възрастта му. Той разгледа медицинските документи, прегледа ме и разпореди да бъда натоварен в линейката, високопроходима УАЗ-ка, с която бе пристигнал. Алексей Петрович би могъл да седне на мястото до шофьора, но остана при мен във фургона. Аз, разбира се, го разпитвах за травмата си, как ще протече лечението, какви ще бъдат последствията. Той отговаряше изчерпателно и компетентно на въпросите ми. Бързо завоюва моето доверие и ми вдъхна надежда, че нещата ще се оправят.

Когато пристигнахме в Републиканската болница в Черкеск, бях настанен в отделението по травматология и ортопедия в стая с шест легла. Оказа се, че Алексей Петрович е началник на отделението. Веднага бях поставен на екстензия и, лежейки по гръб, прекарах цели 3 месеца в болницата.

На следващия ден, като във всяка болница, имаше визитация. Алексей Петрович влезе с внушителна група младежи, вероятно студенти, които бяха на практика. Той внимателно разпитваше болните за тяхното самочувствие. Когато стигна до мен, споделих че имам малък проблем – запек.

– Да му се направи клизма! – разпореди началникът на отделението.

Студентите и медицинските сестра си записаха в бележниците назначението на доктора, а аз до края на деня чаках някой да извърши процедурата. Уви, никой не дойде.

На следващата визитация Алексей Петрович стигна до мен и попита:

– Как си?

– Не мога да отида по голяма нужда – оплаках се аз.

– Направете му клизма! – обърна се Алексей Петрович към медицинските сестри и те, заедно със студентите, отново си записаха нареждането на доктора.

И този ден премина в напразно очакване на деликатната медицинска процедура. Картината едно към едно се повтори на третия ден. На четвъртия ден преди визитация при мен дойде Наташа, която гледаше съпруга си Володя на срещуположното легло, и ми каза:

– Моля те, днес не споделяй с доктора проблема си. Аз ще го реша до обед.

Послушах Наташа, а тя излезе от болничната стая веднага след визитацията. Върна се след десетина минути с две бутилки кефир (млечнокисел продукт с течна, но сравнително гъста консистенция) и ми каза да ги изпия една след друга. След няколко часа викнах санитарката да ми донесе подлога и оттук нататък „работата“ потръгна като по мед и масло. Съответно аз нямах никакви оплаквания.

Времето вървеше. Постепенно опознах медицинските сестри и санитарките, все симпатични жени. Често си разменяхме шеги. Алексей Петрович всеки следобед извършваше манипулации с болните. По средата на втория месец реших да си направя експеримент. На сутрешната визитация Алексей Петрович както обикновено попита:

– Някакви проблеми?

– Да! – отговорих аз, показвайки сериозна и измъчена физиономия.

Алексей Петрович се изненада.

– Какво се е случило? – уточни той.

– Пие ми се чаша вино – отговорих аз.

– Извикайте някого от кухнята! – разпореди Алексей Петрович.

Една от медицинските сестри излезе от стаята и докато докторът преглеждаше останалите болни, се появи около четиридесетгодишна красива жена с пищни форми и облекло на готвач.

– Специално за нашия приятел от България пригответе половин печено пиле и му го донесете на обед с чаша червено вино! – обърна се Алексей Петрович към нея.

Няма да повярвате, но разпореждането на доктора бе стриктно изпълнено. По-вкусно пиле не съм ял през живота си, нито пък съм пил по-хубаво вино. Стигнах до извода, че човек трябва да знае от кого какво да иска.

 

ЧЕТВОРКА ПО ЕЛЕКТРОТЕХНИКА

Бях аспирант в Санкт Петербург. Колегата Миодраг се залюби с една студентка – Лена. По време на сесията тя не бе могла да си вземе изпита по електротехника. Момичето бе наблюдателно и бе забелязало, че често си говоря с асистента Евгений Владимирович Козин, при когото ѝ предстоеше поправителен изпит.

– Брато, – каза ми Миодраг. – Знам, че си приятел с Козин. Помолѝ го да пише тройка на Лена.

– Добре – отговорих му аз, за да ме остави на мира, но нямах никакво намерение да се намествам в тази работа.

На другия ден Миодраг ме попита:

– Говори ли с асистента?

– Да – казах му аз. – Ще ѝ даде изпита, но тя трябва малко да почете. Ако не отговори на нито един въпрос, няма как ѝ пише тройка.

Минаха още няколко дни. Аз забравих за случая. Срещна ме Миодраг, ухилен до уши, потупа ме по рамото и сподели:

– Твоят човек е писал четворка (руснаците са по петобалната система) на Лена!

„Аха! – рекох си на ум. – Значи момичето си е седнало на задника и се е подготвило“. А на Миодраг отговорих:

– Ами… брато, ще трябва да го почерпим нещо!

– Готово! Само кажи кога.

Обадих се на Евгений Владимирович по телефона:

– Женя, ще ти дойда на гости с един приятел, но няма да ме питаш защо.

– Добре, – веднага се съгласи той. – От мен яденето, от вас пиенето.

Уговорихме ден и час на гостуването. Пътят от общежитието до апартамента на Козин бе дълъг. Трябваше да пътуваме с автобус, метро и трамвай. Затова решихме срещата да започне малко преди 6 часа вечерта. Миодраг купи водка, коняк и шампанско, а аз – цветя за съпругата на Женя и торта за чая. В уреченото време се добрахме до апартамента. Масата в хола бе пълна със салати и мезета. От кухнята ухаеше на печено месо. Седнахме и се започна. Разговори, тостове, ядене, пиене… Докато пиехме водка, нещата бяха под контрол. По едно време Евгений Владимирович ни попита дали сме пробвали коктейл „Бели нощи“. Не бяхме. Оказа се, че това е смес на коняк с шампанско. От този коктейл се отрязахме като казаци. По едно време се сетихме, че трябва да си тръгваме. Подпирайки се един друг, стигнахме до трамвайната спирка.

– Брато, – попитах Миодраг. – Ориентираш ли се в каква посока трябва да хванем трамвая?

– Не, но имам план. Качваме се в първия трамвай. Ако стигнем до метрото – добре. Ако не – пътуваме до крайната спирка и на обратно ще стигнем до метрото.

Извадихме късмет. Улучихме метрото от първия път. Смътно си спомням как се добрахме до общежитието. Следващият ден бе изгубен за дисертацията ми. Прекарах го, реанимирайки в леглото.

След години жена ми учеше задочно в Техническия университет в София. Професор Пейчев беше я скъсал по дисциплината „Съобщителни линии“. Предстоеше ѝ поправителен изпит при главен асистент Михов, мой състудент от Ленинград.

– Обади му се да ми пише тройка – помоли ме жена ми.

Спомних си онова жестоко напиване в Санкт Петербург и категорично ѝ отказах:

– И дума да не става! Оправяй се както можеш.

Е, тя се оправи. Казала му „много поздрави от Васил“ и той ѝ писал тройка.

 

ДЪРВЕНИЦИ, ДЪРВЕНИЦИ…

В ранната есен на далечната 1981 г. четирима младежи (Роберт от Пловдив, Александър от Благоевград, Цветан от етрополското село Брусен и аз – от троянското Долно Шипково) пристигнахме в СССР, за да продължим образованието си в Ленинградския електротехнически институт по съобщенията. Бяхме настанени в една стая на общежитие, което се намираше на остров Василевски. Условията за живеене в него, меко казано, не бяха добри – общите кухня и тоалетна бяха в края на коридора, а душовете – в подземието на старинната сграда.

Аз съм непретенциозен човек и приех общежитието такова, каквото е, но Роберт започна борба за преместването ни в по-добра сграда. Всеки месец се срещаше със заместник-ректора, отговарящ за чуждестранните студенти. По средата на втория семестър доцентът вдигна белия байрак и обеща в началото на следващата година да ни премести в най-новото общежитие на института. Наред с недостатъците, общежитието на остров Василевски имаше едно безспорно предимство – намираше се на пет минути пеш (една трамвайна спирка) от метрото и наоколо бе пълно с всякакви магазини и заведения за хранене. Когато дойде време да се местим, дори Роберт вече не искаше. Останахме си там до края на обучението.

Много неща се случиха в това общежитие. По време на първата лятна сесия бяхме нападнати от креватни дървеници. Те обаче действаха избирателно. Мен и Цецо изобщо не ни закачаха. Може би причината бе в селският ни произход. Сашо го хапеха, но той беше „дебелокож“ и не му пукаше. При Роберт се появи кожен обрив от ухапванията им. Посъветвахме се със съветските си колеги и започнахме химическа борба с дървениците.

Роберт отиде на лекар. Наред с таблетките, които му бе назначил, той му бе предписал на всеки четири часа да маже ухапванията (пъпките) със зелена течност, популярна в Русия като „зельонка“ (в България се произвеждаше с наименованието „Гранофурин“). Как можеш да намажеш всички пъпки, без да пропуснеш някоя от тях? Тогава разбрах що е то еврейска изобретателност. Без да размисля много-много, Роберт номерира с химикалка всички ухапвания. На всеки четири часа ги обработваше със зелената течност, започвайки от 1 и стигайки до … 174. Това невероятно ни развеселяваше и ни даваше възможност да се откъснем от конспектите и учебниците, по които се готвехме за поредния изпит.

Васил РАДОЙЧЕВСКИ

Споделяне

Контакти

Издание на "ОБЩИНСКИ ПАЗАРИ" ЕООД

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА:

Град Троян, ул. "Опълченска" № 1А, ет. 2

Главен редактор: Румяна Моканова

Телефон: 0886 911 259

E-mail: tr_glas@mail.bg / tr_glas@abv.bg

Община Троян

Официален сайт: www.troyan.bg

Туристически портал:

https://visit.troyan.bg

© 2024 Вестник "Троянски глас"