В навечерието на големия ни сакрален празник 24-ти май в Троян се състоя по-малък празник, нещо като въведение в големия, но също така значим и просветляващ. Гост ни беше човекът, поетът и публицистът Надежда Захариева. Нищо случайно под слънцето, по логиката на духа сред героите на тази среща беше и възторженият будител, народният певец Илия Луков. Така за нас, гостите в неголямата, но приветлива зала на Информационния център, начена празникът на буквите, мерената реч и свободния изказ. Нищо официозно, представете си учителка, която чете и разказва пред своите абитуриенти, в случая аудитория, без апломб и поза, така непринудено, дори със закачлива усмивка. Заразказва за детството си и най-ранните спомени в град Сандански, когато е била само Надка, първите й опити да пише, образованието, а по-късно и университета. Това, което не каза в словесния си автопортрет, рецитира и прочете в стиховете си. Една от стихосбирките е озаглавена „Душа на длан“. Разбирам това заглавие като перифраза на едно друго определение – „Живот на длан“. Имам предвид възхода и тегобите от приятелството, любовта и брака с именития ни поет Дамян Дамянов.
Израстването ѝ под крилото на Дамян е очевидно, но със сигурност налице е била и обратната връзка, давайки рамо и утеха на талантливия, но капризен съпруг. Семейството на Надежда е като всяко друго, но освен децата и проблемите е наситено и с много поезия. Няма съмнение, че и двамата с Дамян са съзнавали, че славата е преходна, а семейството е до края!
Каква е била спойката в тяхното семейство? Любов е отговорът! Възприемам творчеството им като лява и дясна ръка на едно и също тяло. След смъртта на Дамян щафетата пое Надежда и устремът към свободата и словото не затихна, дори обратно, отрицателите мирясаха, а читателите отвърнаха с обич.
Възприех поетичния разговор като урок за преодоляване на скритите и явните прагове в живота, за прегръдка с него, а не обладаването му, осмисляне на връзката мъж-жена като скачени съдове, а не като субстанции. Надежда обогатяваше паузите между стиховете със свободно говорене в първо лице за най-близките си хора, за търпението ѝ, благородството ѝ към тези, които са я наранявали. Диоген е търсил човека с фенер в ръка, Надежда го открива с прозрение и го обиква – него, човека, който е създаден да олицетворява красивото в живота. Поезията ѝ не въздейства като лавина от думи, които не значат, а като люлка за живота и любовта, за приятелството и верността. Не отрича другите, не се конфронтира, говори за насъщното, за живеца, без показ, а със завладяващо присъствие. В притихналата зала имах чувството, че говори само на мен, а тя, залата, беше препълнена с млади хора, прави им чест. Всички доловихме богатството на езика ни и силата на думите, когато се изричат от мислител и свещенодеец.
След срещата, когато затихна възторгът от видяното и чутото, в главата ми загъмжа рояк въпроси. Ние, българите, сме от години на кръстопът. Изгубихме пиетет към грамотността и творчеството, предпочитаме от брега да съзерцаваме вълните, животът ни стана конфекция, бягство от труда и стремеж към нищото. Докарахме я дотам, че духовното ни ниво се свлече на нивото на стадото. Отричаме, че обичта е най-съкровеното биле, кръстът се оказа не по силите ни, но пък се надянахме на хомота на безверието и безвремието. Дали обществото ни формира или ние него, почти по същия начин стои въпросът за яйцето и кокошката! „Не очаквай ласки от живота, ако ти самият го риташ“ – гласи една поговорка.
В противовес на горните мрачни констатации ще споделя нещо вдъхновяващо. На същинския празник 24-ти май се оказах като турист в Централни Родопи. Местни хора ме напътиха към водопада и едно внушително скално образувание над него. Пътеката се оказа доста приятна, сенчеста и с неголям наклон. По средата на тази пътека се натъкнах на не много голяма, но изискано поставена мраморна плоча с текст, а той гласеше: „Тези, които носят светлина на другите, никога не остават на тъмно!“ Красив, вдълбан текст върху шлифования мрамор, без дата, без подпис. Казах: „Сполай!“ на тези добродетели. Когато отминах, се досетих, че не си свалих шапката пред тази изумителна икона, поставена в дебрите на Орфеевата планина. В колко измерения съществува религията, се запитах. Тези незнайни дарители на какъв Бог се кланят? Самият аз не съм атеист, посещавам храмове и свети места, паля свещи, кръстя се, но не съм от черкуващите се миряни. Уповавам се на едно светско изречение, което ще цитирам и моля за прошка, ако съм накърнил сантимента на някого. Ето го и него - „Слабите хора се нуждаят от религия, а силните от разум.“
Избраниците на духа са търсачи. Попаднат ли в зоната на комфорта, тяхното творчество е вече само спомен. Надежда е жив пример, когато познанието и интелектът се капитализират не в сребро, а в поезия и човещина. Вярва и го изразява, че каквито и да са обстоятелствата, да бъдеш и да останеш човек е венец вовеки! Очеркът придоби чертите на есе, есе за светлината и прозрението. Последното ще се случи ли?! Дано, ама…
Написаното дотук посвещавам на Надежда Захариева, а като добавка, един куплет от моята кухня:
Да живея на инат не искам,
ще ми липсва красота.
Упование и надежда
откривам в любовта!
Лалю ПИРОНКОВ
