Малки истории 4

Бай Васил

Бях на пчеларска екскурзия в Израел – в Ерусалим и околностите му. Сред пчеларите, много от които вече пенсионери, имаше доста колоритни личности. Особено ми допадна бай Васил от Мездра – възнисък, слаб, с дълъг нос и необикновено живи очи, които не пропускат нищо интересно.

Всяка вечер се разхождахме в стария град, обикаляйки от лавка на лавка в търсене на сувенири. То сувенири бол, ама ние търсим по нашия джоб. Бай Васил винаги се спираше при кожухарите и опипваше кожите.

– Груба работа! – всеки път казваше той. – Аз да ти обработя кожа, да видиш на какво се казва майсторлък!

Така разбрах, че по професия бай Васил е кожухар. Трудовият му стаж обаче бе преминал като стрелочник в БДЖ. Работел на смени, а в свободното време обработвал кожи и шиел кожуси. Частпром – весел дом! Който е живял по времето на социализма, разбира смисъла на този девиз. С идването на „демокрацията“ настъпва криза в БДЖ и той започва да работи изцяло като занаятчия. За няколко години събрал пари колкото за апартамент на „Орлов мост“. Само дето жена му не иска да купуват апартамент, а да държат парите в банката за проценти. Него обаче го гложди отвътре, че на парите може да им се случи нещо лошо. Един ден в ателието дошъл клиент да си поръча кожух и споделил, че продава дворно място с къща в близко до Мездра село. Бай Васил го поразпитал за имота, за цената и като го изслушал внимателно, му предложил да отидат при нотариус и веднага да оформят сделката. Скоро започнала голямата инфлация, дошъл и фалитът на банките. Не си купил апартамент в София, но се сдобил с имот на село. В дворното място посадил лозе (тема за друга малка история) и направил пчелин.

Децата на бай Васил, изпращайки го на екскурзия, го бяха снабдили с цифров фотоапарат (обикновена „сапунерка“), но забравили да му дадат зарядно за батериите. Бай Васил пощрака, докато се изтощиха батериите, и прекрати фотографската дейност. По средата на престоя ни в Ерусалим се отправихме към Мъртво море. По пътя бе предвидена спирка в оазис – хем да видим това природно чудо, хем който иска да се качи и повози на камила.

– Адаш, – вика ми бай Васил. – Ще ми направиш ли някоя снимка върху камилата. Излъгах бабичките в селото, че ще се возя на камила, пък то излезе истина. Трябва да им го покажа.

– Иска ли питане? Ще ти направя! – отговорих му аз.

Качи се бай Васил на камилата, а аз щраках на поразия. Стараех се колкото мога, сменях ракурса, композицията... Слезе бай Васил от животинката, дойде при мен, отвори кесията и ми подаде 20 евра.

– Адаш, ето ти за труда. – каза ми той.

– Бай Василе, обиждаш ме! За снимки пари не вземам! – отговорих му аз.

– Веднъж ме снимаха едни учителки. И те като теб отказаха да вземат пари за снимките. Още ги чакам. – сподели бай Васил.

– Аз ще ти изпратя снимките, но няма да е веднага. Първо ще отхвърля служебната работа, после ще отпечатам снимките. След седмица ще ги имаш – уверих го аз.

Дадена дума – хвърлен камък. Върнахме се от Израел, отметнах натрупалите се служебни задачи и отпечатах снимките. По това време в кабелната телевизия като куриер работеше един възрастен човек. Помолих го да изпрати снимките с писмо в Мездра, без да посочва обратен адрес. Той обаче беше изключително педантичен. Като подател записал кабелната телевизия.

След седмица ми позвъниха от една куриерска фирма, че имаме пратка. Учудих се, не бях поръчвал нищо за службата. Дойде куриерът и остави пратката – кашон с размери примерно 40 × 40 × 40 см. Пратката не била за кабелната, а лично за мен. Видях, че е от Мездра и загрях, че е от бай Васил. Отворих кашона, а вътре, да видиш ти – обработена агнешка кожа, снежнобяла, мека като пух, и ръкавици – от онези, дето палецът е отделно, а останалите пръсти заедно. Вече не знам къде са ръкавиците, но кожата е в нощното ми шкафче. Схване ли ме кръстът, увивам се с нея, лягам да спя и сутринта съм свеж като краставичка – нищо не ме боли. Споменавам бай Васил с добра дума.

Поглеждам умилително и фотоапарата си – имало полза от фотографията! 

Лозето на бай Васил

Много поучителна история, от любимите ми – за доктори, ми разказа бай Васил за това как посадил в селския си двор лозе. Ето я накратко.

Като купил селския имот, бай Васил веднага пристъпил към облагородяването му. Трудил се до късната есен и неусетно се простудил. Обичайните симптоми на простудата – температура, главоболие, хрема, отпадналост – не го тревожили много, но се появила упорита суха кашлица, която не му давала покой. Отишъл в болницата. Там веднага му определили бронхопневмония, настанили го във вътрешно отделение и започнали да го лекуват с антибиотици. Колкото повече го лекували, толкова повече се влошавало състоянието му. Загубил апетит, отслабнал, силите напускали организма му, лоши мисли почнали да се въртят в главата му…

Един ден, когато в стаята нямало никого, при него дошла една от медицинските сестри и му рекла:

– Бай Василе, ние в това отделение няма да те излекуваме, ще те уморим! В събота съм дежурна. Ще ти дам дрехите и медицинските документи. Ти ще хванеш влака за Враца. Там ще намериш д-р Еди-кой си. Той отдавна е пенсионер, но приема пациенти в дома си. Няма по-добър специалист по белодробни болести в региона! Ако искаш да оздравееш, направи това, което ти каже.

Бай Васил изчакал с нетърпение съботата. Заговорниците пристъпили към изпълнение на плана. Болничният беглец успешно се добрал до Враца и намерил доктора. Той дълго го разпитвал за историята на заболяването, за усещанията му. После внимателно изучил болничните книжа. Накрая пристъпил към прегледа – слушал го, почуквал го по гърба и гърдите. Те, старите доктори, по този начин и без много анализи, поставяха точни диагнози! Накрая докторът заключил:

– Бай Василе, нямаш никаква бронхопневмония. Ти си отровен с антибиотици. Връщаш се в болницата в Мездра и спираш да пиеш всички лекарства, които ти дават. Вземаш ги и ги изхвърляш в тоалетната. Преди да се върнеш в болницата, ще си намериш един литър истинско вино, направено от грозде, без добавяне на захар. Започваш да го приемаш като лекарство по ето тази схема! – подал му листче със схемата.

Бай Васил излязъл от доктора и погледнал листчето, а там пише: „1-ви ден, сутрин на гладно – 1 с. л. и т. н.“. Учудил се как една супена лъжица вино ще го излекува, но се отбил при един приятел и взел от него литър от лечебното питие. Прибрал се в болницата и започнал да изпълнява предписанието на врачанския доктор.

В понеделник докторите за пореден път се събрали на консултация. Почесали се дето не ги сърби и решили да сменят антибиотика. Бай Васил си лежал, слушал ги, но си мълчал като партизанин. След три-четири дни лекуване с виното усетил леко подобрение. Появил се апетит, започнал да яде. Скоро болничната храна вече не стигала, добре че жената носела от вкъщи. Силите му започнали да завръщат, а кашлицата да затихва. Докторите също забелязали подобрението и се зарадвали от сърце.

– Е, най-после улучихме антибиотика! – казали те.

Скоро изписали бай Васил. Той им благодарил за лечението и като излизал от болницата си дал дума, че още през пролетта ще посади в двора лозе. Оттогава не остава без вино и не ходи по болници.

Защото сме тенекеджии

Петко беше най-големият от трима сина в обикновено селско семейство. Знаех, че е завършил Минно-геоложкия институт в Ленинград. Дълго време е бил командирован в Куба. Бе защитил научна степен в областта на геологията. Работеше в БАН. Преди „демокрацията“ почти не си идваше в село. Във всеки случай не съм го засичал в Долно Шипково.

Но дойде „демокрацията“. Петко, вече пенсионер, се завърна при майка си. Изясни се, че е започнал на злоупотребява с алкохола. Дните му минаваха в селската кръчма, която посещавах да купя хляб за майка си, доставян по предварителна заявка. По това време в кръчмата имаше постоянно присъствие от десетина селски кибици. Те винаги разговаряха, спореха, играеха карти, а той си седеше мълчалив и съсредоточен в чашката пред себе си. Какви мисли се въртяха в главата му? Дали си мислеше за минерали и полезни изкопаеми? Или си спомняше за някоя хубава рускиня от Северната Венеция, а може би за някоя знойна красавица от братска Куба...

Един-единствен път чух гласа му – тих и интелигентен. Кибиците, вероятно по някакъв повод, бяха попрекалили с пиенето. Намираха се във фаза, в която всеки разказва нещо, но никой не слуша другите. Тогава се обади Петко.

– Може ли да попитам нещо? – обърна се той към кръчмаря.

– Питай! – подкани го кръчмарят.

– Защо в това село всички разговаряте толкова високо?

Този въпрос ме обърка. Аз не бих могъл да отговоря. Кръчмарят обаче ме изненада с реакцията си.

– Защото сме тенекеджии! – отговори му той.

Васил РАДОЙЧЕВСКИ

На снимката в галерията: Бай Васил (третият отляво надясно) с колеги.

Споделяне

Галерия

Контакти

Издание на "ОБЩИНСКИ ПАЗАРИ" ЕООД

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА:

Град Троян, ул. "Опълченска" № 1А, ет. 2

Главен редактор: Румяна Моканова

Телефон: 0886 911 259

E-mail: tr_glas@mail.bg / tr_glas@abv.bg

Община Троян

Официален сайт: www.troyan.bg

Туристически портал:

https://visit.troyan.bg

© 2022 Вестник "Троянски глас"