Сред официалните лица на празника бяха кметът на Троян Донка Михайлова, проф. д.ю.н. Атанас Семов – конституционен съдия, председателят на Общински съвет – Троян, Петко Пенков, кметът на община Априлци Тихомир Кукенски, заместник-кметовете на Троян Розалина Русенова и Ангел Ангелов, общински съветници, ръководители на институции.
Тържествено слово за празника произнесе проф. Атанас Семов - син на родения в Априлци писател, журналист, народопсихолог и почетен гражданин на Троян проф. Марко Семов. Ето думите на госта, които дълбоко развълнуваха присъстващите на церемонията:
Скъпи земляци, честит Ден на независимостта!
Ние, българите, имаме (или поне имахме) горд дух на свободолюбив и независим народ и затова един от най-значимите ни празници е Денят на независимостта. Ала сме длъжни да си признаем – в днешния ни обществен живот може би най-очевидният недостиг парадоксално е недостигът на независимост.
И може би най-страшната оценка за българския политически живот е зависимостта от зависимости. Политическият живот у нас привлича предимно зависими хора или такива, които са готови бързо да станат зависими. Ама колкото по-зависими хора има в управлението, толкова по-малко независима е държавата.
Ще го кажа ясно: такова слагачество никога не е било!
Наистина всяка война е време на крайности. Наистина сме видели какво ли не в историята си. Ама чак пък толкова!
На днешния ден следва за необходимо ясно да си кажем, че независимостта изисква от нас днес първо да изчистим учебниците, по които учат децата ни, от зловещото обезбългаряване и да върнем независимото Българско отечество като висша ценност и смисъл на държавността. Да очистим от нефелни чуждици езика „свещен на нашите деди“ и да пазим обществения си живот от фалшиви ценности и фалшиви герои. Да дадем път на моженето. Дори да наложим диктатура на моженето над мерака. Което означава да проумеем, че само можещите са достойни за водачи и да не позволяваме случайни хора със случайни или зловредни хрумвания за щяло и нещяло да ни разделят като стадо.
И най-вече да се отървем от най-тежката си зависимост – навика да чакаме някой друг да ни оправи. Защото сме народ с изключителни качества и не заслужаваме днешния си хал. И защото още Апостола Васил Левски беше посочил: „да добие чест и слава нашето мило отечество Българско, та най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от собствените ни задружни сили“. Убедено вярвам, че все още можем.
Но понеже съм в родния край на баща си и понеже точно пък тук, из Троянско, да се говори с половинчати думи не върви, ще кажа и още нещо, макар много да ме боли – днес сме на най-тъжното стъпало в новата си история. След 30 години демокрация изглеждаме гаснещ народ.
Позволявал съм си да пиша и да казвам, че днешната българска демокрация убива българската нация. Формално брутният вътрешен продукт е по-висок откогато и да било, особено спрямо намаляващия брой на населението. Но и никога в последните 80 години не сме имали толкова много отчаяни хора.
Убеден съм, че провалът на тъй наречения „преход“ се дължи в най-голяма степен на някои особености и на националния ни характер. За мен няма съмнение, че националният характер на един народ има определящо значение за неговия обществен, политически и правен живот. Още преди 140 години Ботев написа, че „нашият народ си има свой собствен особен живот, особен характер, особена физиономия, коя го отличава като народ“.
Моят баща отдаде живота си на изучаването на българската народопсихология. Защото пренебрегването на националния характер е драматична грешка. Познаването и разбирането му са ключови за доброто управление. А мисля, че в последните 30 години ние показахме няколко много вредни слабости:
Късата памет – много бързо забравяме безобразията и много лесно прощаваме.
Спасяването поединично – пълен отказ от колективно действие, пълна липса на съзнание за колективна сила и неспособност за колективно действие.
И винаги търсим решенията извън себе си – за всичко винаги виним или търсим държавата, а за оправяне на държавата все търсим спасител.
Патологичното търпение на българина е нетърпимо. Българинът търпи всяко властническо безобразие, всеки душмански тормоз, дори келепирджилъка – който както иска си вдига цените, българинът купува и псува, псува, но купува.
Неспособността ни да реагираме на безобразията обаче ни обрича те да нарастват. Гъркът стачкува през ден; сърбинът вдига ръка и посяга; българинът търпи и ругае под мустак. Този парадокс изисква изучаване. Най-мизерстващият народ в Европейския съюз е и най-кроткият. Най-гладните работници правят най-малко стачки. Поведението на придворните български синдикати е най-ясният портрет на българската народопсихология – търпение, ослушване, слагачество, спасение поединично. И никакво поемане на съдбата в ръцете ни.
Имаме и пълно недоверие към Господ, към институции, авторитети, към информация. Българинът за всичко има „своя“ истина. Той най-добре знае как стоят нещата и смята, че другите го лъжат. И не е съвсем без причина. Българските управници много са лъгали, лъжат и днеска „българска майка юнашка“.
И тежкото незачитане на закона, дето е „врата в полето“.
И омразата към държавата и властта. Това е друг парадокс – българинът обича страната си, но мрази държавата и властта. За нас вирусът е все в короната. И поради всичко това имаме силна склонност към злоупотреба. Българинът не е особено крадлив към другия човек, но спрямо държавното е безмилостен. Затова и се стреми към властта. Ние сме на първо място на глава от населението в Европа по брой кандидати за депутати или кметове.
Неизменно трябва да вярваме обаче, че решение има. Щом сме оцелели през толкова страшни времена, трябва да можем пак. Убеден съм, че, както и в други драматични периоди, българският народ все още е в състояние да намери сили, за да се възроди. Защото не може да има съмнения – в националния ни характер има и забележителни качества, доказани през вековете и все още жизнеспособни: издръжливост, интелект, предприемчивост, адаптивност, изключителна отвореност към света и неговото богатство, неистов порив за сравняване с успелите, с най-добрите. В крайна сметка – изключителният ни ген. Все още раждаме умни деца и ако се хванем да ги обучаваме и малко пооправим държавата, могат да постигнат много. Имаме изключителна фантазия; българите сме изключително находчиви хора с много силни изобретателски качества. Имаме и изключителна способност за героизъм в драматични времена – опре ли ножът о кокала, българинът е способен на чудеса.
А чудеса не са необходими. Достатъчно на първо време са две не толкова трудно постижими политически решения. Първото е радикално подобряване на образованието - най-вече с прогласяването на образованието за стратегически национален приоритет заедно с връщането на националната идентичност като една от основните ценности - в училището и в цялото ни общество.
И второ – радикално преосмисляне на административната структура на държавата. Сегашната не е работеща при особеностите на националния ни характер. Като народ, научен да се спасява поединично, поради което често склонен да пооткрадне, склонен към злоупотреба с власт, незачитащ закона, атеистичен и патологичен индивидуалист, ние се нуждаем от модел на властта – централна и местна, който позволява минимални възможности за злоупотреба – не власт, която разрешава, а власт, която не пречи; не началници, а правила. Но правила, които отчитат особеностите на характера ни и позволяват на изключителните ни качества да ни отведат там, където, все още убедено вярвам, че заслужаваме – сред истински успелите народи.
Ето така си представям нашата независимост – успяващ народ от почтени хора. И затова отново:
Честит Ден на независимостта, скъпи земляци!
Тържеството, посветено на 115-ата годишнина от провъзгласяването на независимостта на България, завърши с полагане на венци и цветя пред паметника на троянците, загинали за свободата на родината ни, от името на Община Троян и Общински съвет - Троян, политически партии, културни и образователни институции, граждани.
