Така се случи, че никога не ни е преподавал и затова отношенията ни с него бяха по-скоро приятелски, отколкото отношения между преподавател и студенти. Синът му Андрей, също военноморски офицер, бе наш връстник. Той служеше далеко от дома си – отначало във Владивосток, а после в Талин. Лемир Филипович се отнасяше бащински с нас. Постоянно ни канеше в дома си, за да ни гости с вкусни ястия, и винаги ни пускаше стари градски песни от колекцията си грамофонни плочи.
Често ни предлагаше да посетим заедно с него различни музеи, концерти, театрални постановки, изложби, литературни четения… Аз винаги се отзовавах с удоволствие. Всяка среща с този човек беше безкрайно интересна.
Веднъж ме покани да отидем в Ермитажа. Бродихме по залите му няколко часа. Наслаждавахме се на класически картини на руски и западноевропейски художници. Лека-полека стигнахме до залата на импресионистите. Признавам си, никога не съм разбирал и харесвал това направление в изкуството. Отдавам го на селския си произход. Стана ми скучно. Погледнах към Лемир Филипович, стори ми се, че и на него не му е интересно. Той дойде до мен, огледа се и когато наоколо нямаше хора тихо ми каза:
– Васко, така мога да рисувам и аз, но ме е срам!
Хората ни са честни
Със съдействието на института, в който учехме, си организирахме съботно-неделна екскурзия в Рига, столицата на Латвия (тогава Латвийска ССР). Бе предвидено да пътуваме в двете посоки с нощен влак и да спим в общежитието на един от рижките ВУЗ-ове. Наш представител трябваше да е в Рига още в петък, за да получили ключове за стаите в общежитието, спално бельо, да купи билети за обзорна екскурзия и т. н. Тази чест се падна на състудента ни от Пловдив Роберт Изак Варсано.
В събота сутринта Роберт ни посрещна много ентусиазиран на гарата. Разказа ни, че общежитието е хубаво. Набелязал няколко музея за разглеждане. Предстоеше му да сключва брак. Похвали се, че е купил годежни пръстени. Междувременно се качихме в трамвая, който ще ни откара в общежитието.
– В колко часа е обзорната екскурзия? – поинтересувах се аз.
– В 14:00 – отговори Роберт, но физиономията му помръкна, взе да се оглежда и рови по джобовете.
– Роби, случило ли се нещо? – попитах го аз.
– Ами... май забравих чантичката си в трамвая, с който пристигнах на гарата – смутено отговори той.
– И какво имаше в чантичката? – продължих да разпитвам.
– Паспорта ми, общите пари, годежните пръстени, билетите за екскурзия... – взе да изрежда Роберт.
– Майната им на парите, щом знаеш откъде и кога започва екскурзията – ще ни вземат, жалко за пръстените и паспорта – опитах се да го успокоя аз.
Слязохме от трамвая, намерихме централното отделение на милицията. Посрещна ни нисък, много пълен, но вежлив милиционер. Изслуша ни. Даде ни лист хартия, за да подадем заявление за загубените вещи. Регистрира го в дневника, огледа ни от главата до петите и каза:
– Момчета, нали не се надявате, че някой ще върне чанта с пари и златни пръстени. Най-много да подхвърли паспорта. Преди да си тръгнете за Ленинград, минете да проверите дали е намерен.
Тези думи ни огорчиха. Какво да се прави? Добрахме се до общежитието, оставихме нещата си и в много лошо настроение тръгнахме да разглеждаме Рига. На обед хапнахме по един сандвич и в два без нещо намерихме екскурзионния автобус на изходната му позиция. Издирихме екскурзоводката, започнахме да ѝ обясняваме ситуацията. Тя сякащ беше подготвена, прекъсна ни и направи знак с ръка на някакъв мъж, който стоеше отстрани. Той се приближи и подаде на Роберт чантичката с цялото ѝ cъдържание. В този момент на планетата Земя едва ли имаше по-щастлив човек от Роби. Мъжът беше ватманът на злополучния трамвай. Някой от пътниците му дал забравената чанта, той я разгледал и се ориентирал къде да ни намери. Смяната му свършила, но вместо да си почива, ни издирил в началото на маршрута. Роберт извади пари, за да му благодари. Човекът категорично отказа. Стиснахме му ръката и се разделихме.
Вече в отлично настроение седнахме в автобуса. Екскурзията се оказа много хубава. Като свърши, се появихме в централното отделение на милицията, за да оттеглим заявлението си. Посрещна ни същият милиционер. Изслуша ни и рече:
– Момчета, какво ви казах? Хората ни са честни. Ще ви върнат загубените вещи веднага щом ги намерят!
Чаши с червило
Новгород (сега Велики Новгород), разположен на 200 км южно от Санкт-Петербург, е един от най-древните и известни градове в Русия. Пълен е с музеи и архитектурни забележителности – Новгородският кремъл, църкви и обществени сгради с различно предназначение...
В годините, когато икономическата криза в Русия бе в разгара си и магазините бяха абсолютно празни, бяхме на екскурзия в този забележителен град. Компанията бе разнородна – студенти от Чехия, България, Ливан и няколко араби. Пристигнахме сутринта и веднага се включихме в пешеходна екскурзия в центъра на града. Разгледахме и няколко музея.
Дойде време за обяд. Отведоха ни в ресторант на Интурист, намиращ се на градския площад. Не бях виждал толкова голям ресторант – навярно побираше няколкостотин човека, но в него нямаше нито един посетител, освен нас. Върху всички маси бяха подредени чаши и прибори за хранене. Сервитьорите, тридесетина на брой се бяха скупчили до бара с лице към входната врата. Настанихме се около една от масите. Никой не бързаше да приеме поръчката ни. Докато чакахме сервитьора, огледахме чашите. Върху половината от тях имаше следи от червило. Познавайки ненатрапчивото обслужване в съветските ресторанти, взехме салфетки и започнахме да бършем чашите. С изключение на чехите – те бяха изключително възмутени. Когато най-после се появи сервитьорът, те попитаха:
– Може ли да ни замените чашите?
– Може – невъзмутимо отговори той. – Но и новите ще бъдат със следи от червило!
Туршия от ябълки
Киев е един от любимите ми градове. Българското землячество в института ни организира двудневна екскурзия в този забележителен град. Групата включваше десетина студенти, Лемир Филипович – куратор на землячеството, Галина Ивановна – негова съпруга, и мен – вече аспирант. В първия ден, по време на обяда, някой попита какво ще правим вечерта. Студентите предложиха да отидем в ресторант. Галина Ивановна много хареса идеята. Лемир Филипович тихо ми предложи да отидем на театър. Замислих се. Това, което си заслужаваше да опитаме в ресторанта, бе борш и котлет по киевски. Бях ги пробвал много пъти. Предложението на Лемир Филипович ми се стори по-привлекателно.
– На какъв театър ще отидем? – попитах го аз.
– На украински – отговори ми той.
– Но аз не знам езика!
– Виж! Ти знаеш руски и български. Аз знам руски и белоруски. Като седнем един до друг, помагайки си, ще преведем деветдесет процента от чутото – убеди ме той.
След като получи поддръжката ми, Лемир Филипович обяви предложението си за театъра. То категорично бе отхвърлено от студентите. Стана ясно, че вечерта групата ни се разделя на две. Лемир Филипович беше мек и отстъпчив човек. Не обичаше семейните спорове и ги избягваше по всички възможни начини. Бях много удивен да чуя следния разговор между него и Галина Ивановна.
– Искам да отида на ресторант – каза тя.
– Ами … добре, отиди със студентите – отговори ѝ той.
– Искам да сме заедно – продължи Галина Ивановна.
– Тогава ела на театър – беше непреклонен той.
В крайна сметка Галина Ивановна избра да дойде с нас, но беше изключително недоволна. Половин час преди представлението бяхме в касата на театъра. За голяма радост на Галина Ивановна всички билети вече бяха продадени. Лемир Филипович обаче показа удостоверението си на участник във Великата отечествена война и поиска среща с администратора на театъра. Не знам какво са си говорили, но след пет минути той се появи с три билета в центъра на залата. Галина Ивановна беше много огорчена. Спомни си как веднъж в Москва го помолила да купи билети за кино, но той категорично отказал да се възползва от предимството си ветеран от войната.
Постановката бе комедийна. Текстът бе разбираем, смяхме се от сърце и в синхрон със залата. Мисля си, че Галина Ивановна хареса играта на актьорите, но не го показа, а запази мрачната си физиономия. След театъра се отбихме в гастроном, където купихме хранителни продукти и бутилка водка. Прибрахме се в общежитието и заварихме студентите, събрани в една от стаите на импровизиран банкет. Не им харесал ресторанта и се прибрали рано-рано. Извадихме своите продукти и се присъединихме към тях. Малко преди два часа след полунощ Лемир Филипович ми каза:
– Васко, Галина Ивановна е много сърдита заради театъра. Трябва да се придобря с нея. Тя много обича туршия от ябълки и торта „Птиче мляко“. Тези неща се продават на Бесарабския пазар, но тортата – само рано сутринта. Трябва да съм там в пет часа. Ще дойдеш ли с мен?
– Разбира се! Но как ще станем, нямаме будилник? – попитах аз.
– Не се безпокой! Навил съм хидробудилника – отговори ми той.
Имах чувството, че току-що съм заспал, а някой вече ме буди. Беше Лемир Филипович. Моментално се облякох. Излязохме от общежитието и хванахме такси. Бързо се добрахме до Бесарабския пазар. Там вече имаше опашка от десетина човека. В шест отвориха и ние се класирахме за тортата. Туршията не беше проблем. Върнахме се обратно в общежитието. Полежах половин час, след което групата започна да се готви за закуска. Появи се и Галина Ивановна. Лицето ѝ сияеше от усмивка. „Птичето мляко“ и туршията от ябълки са голяма работа!
Денят на миньора
Една от големите ми мечти като студент в Ленинград бе да посетя Владивосток. Танечка, секретарка в съседния деканат, ми помогна да я осъществя. Обясни ми, че има приятелка, лекар гинеколог, която е на специализация в Ленинград. Беше се договорила с нея да ме приюти в дома си. Само че Ирина, така се казваше приятелката на Танечка, живееше в Хабаровск, а не във Владивосток. Но разстоянието от Хабаровск до Владивосток е 10-12 часа с влак. Това беше реалистичен вариант да се добера до Владивосток.
Пътуването с влак до Хабаровск бе съгласувано с графика на Ирина. В последните дни на специализацията ѝ бяха пристигнали нейната майка и син, за да се полюбуват на красотата и забележителностите на Ленинград. Всички заедно се отправихме към Москва, откъдето хванахме влака „Москва–Владивосток“. Това е най-продължителното ми пътешествие с влак. Разстоянието от Москва до Владивосток е девет хиляди и триста километра, които влакът преодолява за една седмица. Пътуването бе прекрасно, даде ми възможност да се полюбувам от прозореца на купето на красивата руска природа, да се наспя до насита, да прочета няколко интересни книги, които бях взел със себе си...
Ирина, като всички руснаци, които познавам, се оказа изключително гостоприемна. Показа ми много от забележителностите на Хабаровск. Само споменах, че ми се иска да видя Комсомолск на Амур, и това тутакси бе организирано. Пътешествието бе в разгара на „перестройката“. Магазините бяха празни, но въздухът бе наситен с очакване за свобода. Като потвърждение успях да си купя самолетен билет до Ленинград, въпреки че нямах официално разрешение за пребиваване в Хабаровск.
Остана да видя Владивосток. Реших да го направя в деня преди полета за Ленинград. С нощен влак пристигнах рано сутринта във Владивосток. Купих си карта на града и тръгнах да го обикалям. Няма по-добър начин да изучиш забележителностите на непознат град. От време на време валеше лек дъждец, но той не попречи на пешия ми тур. Вечерта, изморен като куче, се добрах до гарата, за да хвана нощния влак за Хабаровск. Бях си купил билет в двуместно купе. Настаних се и много се зарадвах, че в купето няма друг човек. Легнах си преди потеглянето на влака. Тъкмо се унасях в приятна дрямка, когато вратата на купето се отвори и някой влезе в него. Реших да се правя на заспал. Влезлият в купето обаче ме побутна по рамото и каза:
– Колега, ставай! Ще празнуваме!
Тонът на предложението не предполагаше отказ. Реших, че е по-добре да се предам. Отворих очи и седнах на леглото.
– Какво ще празнуваме? – с нотка на отчаяние попитах аз.
– Деня на миньора! – ентусиазирано отговори спътникът ми.
Разказа ми, че е миньор от Хабаровск и се връща от командировка в Китай. Багажът му включваше дипломатически куфар и неголяма чанта. Отвори куфара, а той се оказа пълен с електронни часовници. Веднага ми подари един от тях, вероятно като компенсация за безпокойството. От чантата извади китайска ракия от праскови (през живота си не съм пил по-голяма гадост) и някакви мезета. Настанихме се на масичката до прозореца на купето. В това време започна пороен дъжд. Миньорът се оказа приятен и интересен човек. Изпихме по чашка-две и приятно си поговорихме. След това си легнахме. От изпитата ракия и почукването на колелата на вагона веднага заспах.
По едно време се събудих и установих, че колелата вече не почукват, а дъждът си вали все така силно. Съседът по купе беше буден.
– Лоша работа! – каза той. Пороят е повредил железопътната линия. Чакаме да я ремонтират.
Нещо ме бодна под лъжичката. По план рано сутринта трябваше да пристигна в Хабаровск и да отида до апартамента на Ирина, откъдето заедно да се отправим към летището. Там трябваше да взема едно дете, което да съпроводя до Ленинград. Спирането на влака беше непредвидено и можеше да обърка плана. Няколко часа чакахме да ремонтират линията. След това спирахме и дълго чакахме на всяка гара. Даваха предимство на влаковете, които се движат по разписание, а нашият така или иначе закъсняваше с часове. Вече наближихме Хабаровск, когато влакът отново спря. Бях отчаян. Очевидно щях да изпусна самолета.
– Колега, имаш само един шанс да стигнеш навреме до летището. Виждаш ли шосето до железопътната линия? Слизаш веднага от влака, бягаш до шосето, там хващаш на стоп някакво превозно средство, което се движи в посоката на влака. Следи за перпендикулярно шосе, по което има тролейбусна линия. Там слизаш, веднага вдясно има спирка. Тролейбусът ще те откара до летището.
Послушах го. Веднага спря една ГАЗ-ка, която возеше мляко. По-нататък според указанията на миньора. Веднага щом влязох в летището, чух последна персонална покана за полета си. Ирина ме чакаше с багажа на гишето за регистрация. Детето вече беше изпратено с друг пътник. Успях да хвана самолета. По време на полета си мислех, какво би станало, ако бях отказал на празнувам Деня на миньора.
Васил РАДОЙЧЕВСКИ
На снимките в галерията:
В Ермитажа, снимка: gigafox.ru
Трамвай в Рига, снимка: Уикипедия
Ресторант на Интурист във Велики Новгород, снимка: intnovhotel.ru
Бесарабският пазар, снимка: rblogger.ru
Торта „Птиче мляко“, снимка: mycaleidoscope.ru
Москва – Владивосток: 9300 км, 7 дни с влак, 9 часови зони, снимка: bg.rbth.com
