Малки истории 3

ОВЦА И МАГАРЕ

Учех в училището в Шипково. Веднъж с моя съученик Васко Бояджиев бяхме пред къщата му и си говорехме нещо. Негов съсед бе Спас Бояджиев, висок и много слаб човек. Той беше седнал на стълбата пред входната врата на дома си и оглеждаше улицата. По нея мъж на средна възраст, вече не помня кой, водеше магаре.

  • Къде водиш тази овца? – попита Спас.
  • Това не е овца, а е магаре – отговори му мъжът.
  • Не питам теб, питам магарето – парира го Спас.

УМОРЕН НЕ СЕ ВОЗИ НА МАГАРЕ

По времето на социализма, когато горите бяха държавни, населението на селата си добиваше самостоятелно дърва за огрев. Горският маркираше необходимите на всяко семейство дървета. В определен срок хората трябваше да ги наберат и извозят от гората. Докато беше жив, баща ни се занимаваше с тази работа. Ние с брат ми само помагахме понякога, но едно е да помагаш, а съвсем друго да свършиш работата сам.

Баща ни почина през февруари по време на най-голямата икономическа криза в България. Аз бях аспирант в Санкт Петербург и дори не успях да си дойда за погребението. Брат ми се огледал и установил, че дървата за огрев привършват. Явно през лятото татко не се е чувствал добре и не бе осигурил необходимото количество. Добре че в реката покрай нас имаше върби. Брат ми бе набрал няколко кубика, с които майка да изкара зимата.

През лятото, като си дойдох, се захванахме да й подсигурим дърва за огрев. Маркираха ги на «Присойката», на една урва, на която е трудно да се задържиш прав. Дойде един приятел, Райчо, който имаше резачка. Бутна дърветата и ги наряза на по метър. Ние с брат ми се захванахме да ги цепим. Оказаха се вързули, дето брадва ги не лови. Цепехме ги с чук и клинове.

Свечери се, а ние не бяхме свършили и половината работа. Натисна ни умора, трябваше да си тръгваме. Спуснахме се, де на крака, де по гъз, на пътя. Гледаме, отгоре идва едно магаре, самара му празен – само един чук, една брадва и една торба. След него едвам се тътри някакъв човек. Като ни наближиха, познахме го – Кольо Краев (Кочката).

  • Кочка – попита го брат ми – що не яхнеш магарето?
  • Толкова съм уморен, че нямам сили да го възседна – отговори му той.

С брат ми се спогледахме и си кимнахме с разбиране.

ВРЕМЕТО ВЪРВИ БЪРЗО

Капитан Хорозов или Хорозката, както ласкаво го наричахме ние, войниците, бе един от най-уважаваните и обичани офицери в свързочното поделение в центъра на Ловеч, в което отбих редовната си военна служба. Той боледуваше от язва и затова не бе строеви офицер, а работеше в свързочна работилница. Отговаряше за ремонта на радиостанции R102, на каквато служех и аз (нещо повече, като стар войник бях началник на предавателя).

Станцията бе стара и често се повреждаше. Преди всяко полево занятие се проверяваше работоспособността й. Ако се откриеше неизправност, Хорозката идваше да я отстрани на място.

В щаба на полка, в секретна секция, работеха две жени – Милка и Надка. Вероятно бяха двете най-желани жени на света. Бяха симпатични, но на зажаднелите за женска плът войници направо им се струваха красавици.

Преди поредното занятие предавателят отново изпрегна. Старият ЗИС, във фургона на който се намираше техниката, бе паркиран на плаца пред щаба на полка. Вратата на фургона беше точно срещу входа му. Хорозката дойде с инструментите и с резервните части. Както винаги бързо се ориентира къде е повредата. Асистирах като му подавах инструментите.

Справихме се бързо с работата и стигнахме до любимата ми част – да седим във фургона и да си бъбрим. Капитан Хорозов бе отличен събеседник. Той не само разказваше увлекателно, но и умееше да слуша. Разговорът с него бе истинско удоволствие. Седим си във фургона, отворили сме вратата да не е задушно, аз съм с гръб към щаба, а Хорозката – с лице към него. Както говореше, той изведнъж млъкна, на лицето му се появи учудена физиономия, долната му челюст увисна. Погледнах през вратата и видях, че по стълбището към щаба се качва Милка. Тук Хорозката отново проговори:

  • Я, как бързо върви времето – и на Милка й увисна задникът!

ПЕТИЦА ПО ПЕЕНЕ

Като чуя „строг, но справедлив учител“ пред очите ми е Дочо Дулев от основното училище в Шипково. Преподаваше ми история, български език и литература, пеене и трудово обучение.

Последната учебна година бе към края си. Оставаха броени дни до получаване на свидетелство за основно образование. Оценките по отделните предмети бяха оформени. Почти по всички имах шестици с изключение на два от тях – физическо възпитание и пеене. По тези предмети имах четворки – повече за старание, отколкото за умения.

Бях решил да кандидатствам в Техникума по електротехника в Горна Оряховица. Това бе елитно учебно заведение, в което се влизаше трудно. Класната ни ръководителка, Славка Ковачева, която бе много грижовна към нас, дойде и ми каза:

  • За да влезеш в техникума, ти трябва много висок успех. Договорих се с физкултурника да ти пише шестица. Другарят Дулев обаче не е съгласен, но ще те изпита още един път. Готви се!

Да се готвя...?! Че аз и така знаех наизуст нотите на повечето упражнения от учебника, а на едно от тях – „Пайдушко хоро“, ги помня до ден днешен (си, ре, си, до, до, си, ла, сол, си, си...). Само дето не можех да ги изпея вярно, което не ме освобождаваше от участие в ученическия хор. За препитване беше определен предпоследният учебен ден.

Срещнах другаря Дулев в двора и той ми каза, че има час по трудово обучение, след това ще ме изпита. И допълни:

  • Отиди при другарката Дулева (съпругата му) да порепетира малко с теб.

Намерих я, седнахме, изпях две упражнения, тя видя че положението е отчайващо и ме остави на мира. Аз зачаках съдбата си в лицето на другаря Дулев. Ето го и него. Изпях две или три упражнения, в това число и любимото си „Пайдушко хоро“. Той ме слушаше внимателно и отсече:

  • За пеенето не мога да ти пиша повече от четворка! Я сега да видим теорията!

Е, тук бях в свои води – композитори, важни дати от живота им, написани произведения, музикални термини – от сън да ме събудиш, няма да сбъркам. Другарят Дулев остана доволен от чутото.

  • Теорията ти е за отличен. Кажи ми сега, там където ще учиш, има ли пеене?
  • Не, в техникумите няма такъв предмет – отговорих аз.
  • Е, тогава ще ти пиша петица.

МАЙОР РАЕВ

Малко известен факт е, че свързочното поделение в центъра на Ловеч, освен всичко друго, обучаваше и военни музиканти. Това бяха 5-6 деца, току-що завършили основно образование. Те обитаваха една къща в центъра на поделението. Денем майор Раев, диригент на гарнизонния оркестър, ги обучаваше на музикално изкуство, вечер те посещаваха едно от училищата в Ловеч, където изучаваха общообразователни предмети.

Освен че дирижираше гарнизонния оркестър, майор Раев ръководеше войнишкия хор и войнишката вокална група в свързочното поделение. При постъпването на всеки нов набор войниците бяха привиквани в „музикантската“ къща и препитвани от майора за певческите им умения. Така майорът си избираше хористи и участници във вокалната група.

Дойде и моят ред. Влязох в къщата и заварих майора зад рояла. Той ми изсвири мотив от „Вятър ечи, Балкан стене“, аз изпях текста в музикален съпровод. Понеже съм от хората, които изобщо не могат да пеят, бях много учуден от думите на диригента:

  • Ще пееш първи глас в хора и във вокалната група!
  • Как, аз не мога да пея!? – изразих възмущението си.
  • Знам. И аз не мога да дирижирам. Ако можехме и двамата щяхме да бъдем в „Ла Скала“, а не в това поделение – невъзмутимо ми отговори майор Раев.

Репетициите на хора и вокалната група бяха в една зала над Военното окръжие. От прозорците и се виждаше улицата пред входа му. За нас, войниците, това бе голямо разнообразие в монотонното войнишко ежедневие, за майора – истински кошмар. Много често, вместо да следим указанията, които ни даваше с ръце и с изражение на лицето си, погледите ни бяха вперени в улицата, особено ако там се появеше някоя жена. В такъв случай диригентът спираше репетицията и гръмко се провикваше:

  • Тука гледай, у...о!

Тропаше с крака, викаше, почервеняваше от яд, изпотяваше се. Едно от децата-музиканти дежуреше на репетициите. То вадеше от чантата на майора хавлиена кърпа, бъркаше с нея под ризата и попиваше потта от гърба му.

Така е – което за един е добре, за друг не е.

Васил РАДОЙЧЕВСКИ

Споделяне

Контакти

Издание на "ОБЩИНСКИ ПАЗАРИ" ЕООД

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА:

Град Троян, ул. "Опълченска" № 1А, ет. 2

Главен редактор: Румяна Моканова

Телефон: 0886 911 259

E-mail: tr_glas@mail.bg / tr_glas@abv.bg

Община Троян

Официален сайт: www.troyan.bg

Туристически портал:

https://visit.troyan.bg

© 2021 Вестник "Троянски глас"