През 1974 година, като треньор на мъжкия отбор, проведох среща с Акифа в залата на „Овча купел“, където тренираше и играеше мачовете си отборът на „Славия“. Получих уверението му, че след приключване на военната му служба, въпреки желанието на ръководството на „Славия“ да го задържи, ще се върне и играе за „Чавдар“.
Не липсваха оферти и от други софийски отбори, но той спази обещанието си и още през есенния сезон облече екипа на родния си клуб и така... десет години. Беше капитан на отбора, сериозен и отговорен човек с авторитет сред съотборниците си, поемащ отговорност, стабилен и постоянен реализатор от крилото - позиция 4, както е модерно да се нарича сега. С една дума - истински лидер!
Спомням си и една случка. На летен подготвителен лагер сме в Обзор. Макар и преди около 40 години, учебно- тренировачният процес тогава, смея да твърдя, се извършваше на по-високо ниво - с подготвителен летен лагер, следван от такъв на Беклемето, специализирана подготовка в зала и чак тогава - основният състезателен цикъл.
Тааа..., на морето сме в края на август. Тренираме яко, редувам двуразови с триразови тренировки, както се казва - вадех им душиците от натоварвания. Бях млад и в повечето тренировки се включвах и аз, особено в кросовете. Естествено имаше и ден за разтоварване - тогава се разрешаваше и дискотека, и сбирки с местните младежи, пък и полякините и рускините се облизваха около нашите юнаци.
В една такава вечер, някъде преди полунощ, двамата с Акифа бяхме останали на по биричка в ресторанта, където се хранехме. Платих вечерята и тръгнахме към брега да прибираме останалите. Знаехме, че са на „Фрегатата“ - малко корабче, превърнато в дискотека. Още непристигнали и гледаме тарапана, глъч и блъскане. Един от нашите се търкулва по стълбата и зарива нос в пясъка. Впускаме се, разпръскваме тълпата, а от пясъка се надига Пацо (лека му пръс и на него).
- Какво става? - питам разтревожен.
- Не знам, тренер, изведнаж ме заблъскаха и заритаха... Местният тартор на обзорските гларуси, който се имаше с Акифа, му обясни проблема. Както винаги в основата на спречквания между младежи е жена. Така и в нашия случай - Пацо поканил една полякиня на танц, но местен, който я бил "заковал" преди него, се орепчил. Тогава станало боричкане, а някой от нашите се пресегнал в тълпата и скъсал ухото на местния. Всички останали с впечатлението, че виновникът е Пацо и той го отнесъл. В ролята на преговарящ Акифа напълно потуши конфликта и купонът продължи. Реших да останем още малко и се насочихме към една крайна маса, където седеше Американеца и не помня кой от отбора. Още със сядането Акифа му вика:
- Ти беше нали? Ти изкара боя на Пацо?
- Акифеее, не можах да издържа - как ще пречат на Пацо да танцува с полякинчето?! Пресегнах се и му дръпнах ушенцето. Не предполагах, че ще рукне толкова кръв…
На другия ден приятелството между местните "гларуси" и троянските "дългучи", както бяхме известни в селото, беше подновено все едно нищо не бе се случило. И основната заслуга за това беше на Акифа.
Много мога да разказвам за това момче, но ще спомена само още една случка.
През 1984 година заболях от перикардит - рядко сърдечно заболяване. Лежах два месеца по болници, а след това половин година в отпуск по болест. Сезонът тъкмо започваше и трябваше да се определи мой заместник като треньор на мъжкия отбор. Управителния съвет на клуба се събра да умува. Тогава треньори под път и над път; всеки се натискаше да бъде на "кормилото" - авторитетна и престижна длъжност. Като главен треньор в дружеството моето мнение беше решаващо. Без колебание посочих Акифа. И не сбърках - половин година Акифа беше начело на отбора като треньор и играч. Трябва да подчертая дебело - справи се отлично!
А „Чавдар“ тогава беше силен отбор - все в челната тройка на Северната Б група, състояща се от 12 равностойни отбора.
Завършвам с думите:
Почивай в мир, Акифе! Лека ти пръст! Приятелите, съотборниците ще те помнят завинаги!
Стефан ГЕНКОВ
